Сив град, мъртъв град

Днес пообиколих квартала - от Стрелбище до Борово. Гледам, сградите никнат като гъбки - в калта. Едни деца излязоха от едно училище, две момичета, още първолачета и минаха през разбитата ограда опасваща една новострояща се бизнес сграда. Тъжното беше, че те не виждаха иронията в цялата ситуация - бяха весели на фона на грозната картинка - луксозна бизнес сграда, цялата от стъкло и алуминий, построена сред кал и бабуни, опасана от строителни боклуци и остатъци от арматурни железа. Жужаха със своите проблеми, а грозната паст на сградата беше надвиснала над тях все едно чакайки човешко жертвоприношение. Замислих, се за всички хора, българи, които работеха или щяха да работят там, всеки от тях сигурно мечтаещ да избяга далеч от грозния град, сред природата, но накрая се получава така, че работи всеки ден пред компютър, жертва от своето време за да ползва компютър, и да създава и оправя проблеми на други компютри. Той работи за тях, без да го осъзнава.
После в Борово, видях още по-тъжна картинка - грозни, недовършени строежи, от двете страни на кална, изронена от дъждовете улица. На улицата се разминах с майка със дете, и тя му говореше за дядо коледа. А около тях стърчаха железа и дървени летви от строежите. Картинката беше все едно извадена от някакво гето, а детето се радваше, в своята илюзия, че има дядо коледа и тази година, ще му донесе подаръци. Колко тъжно. Навсякъде бетон. Навсякъде сгради. Рушащи се сгради, недовършени нови строежи. Едно земетресение би било тъкмо на място.

Мисли реещи се в пустотата

Ето какви мисли ми влизат в главата рано сутрин. Това го писах преди няколко дни в автобуса и не знам защо не го изхвърлих. А след като съм го запазил, редно е да намери място тук, където разголвам душата си.

Чистотата на неосъществената любов
Колко лесно е да си измиеш ръцете. Когато двама човека се обичат, но не искат да са заедно по една или друга причина, най-често бидейки разочарованието от несъвършенството на собственото аз или това на другия, едно от възможните решения е да кажем - "Ми, аз много те обичам, но ..." или пък - "Искам да ме забравиш, но знай, че те обичам." Тук не става въпрос за за опит да разкараш човека до себе си, а за страст, която се опитваш да поставиш под контрол (в разумни граници). Да спреш да чувстваш - нима това е възможно.
Самотата провокира едно особено състояние на човека, това на самосъжалението. Нуждата от това да бъдеш сред познати хора, да се смееш е вътрешно присъща на всички, освен може би на социопатите и аутистите. Все пак, както всички знаем - "Човекът е стадно животно."
Страстта е лудост. Някой би ме поправил, че по-вярното е "Любовта е лудост", но нима аз не говоря за същото. Изгарящата страст е това, което може да те изпепели, това е същината на истинската любов. Тази, която всички търсим или пък се надяваме да ни намери.

It just hurts

Fuck!Fuck!Fuck ! Fuck !!! Fuuuuck! Fuck ! FUCK ! FFFUUUCK! FUCCCKKK! FUCK! FUCK! FUCK!FUCK!Fuck!FuuuuCK! FUcK! Fcuk! Fuckk! FUck! Fuck ! fuck! Fuck ! Fuck!FUck! Fuck ! FUck! fUCk! FUck! FuCK ! FUUUUUUUUUUUCCCKKKKK!

Fury in my eyes

Някои хора просто ме дразнят. Не просто с изказванията си, а с начина си на говорене и на мислене. Не знам, сигурно не съм толерантен, но когато чуя някакви тъпи изказвания, ОЧЕВИДНИ изказвания, които повтарят в общи линии това което аз съм казал, много се дразня. То бива да си тъп, но при някои хора, това си е черта на характера. Друго, което много ме дразни, е твърдението, че виждаш ли - фотографията е като програмирането - трябва да има идея всяка една снимка. То самото изказване, не мога да го разбера, камо ли да бъда толерантен с такива хора. Аз питам - харесва ли ти снимката - отговора, който получавам е - че нямало идея зад нея. Що не кажат, че не им харесва, и не се опитват да разберат, какво ме е накарало да я щракна тая поза. Все едно карам някого да прави Преказказ с елементи на разсъждение. Хайде, моля ви се - изкуството е затова за да изразява емоции, стига толкова с идеите. Прочетете някоя книга, за да посъберете идеи за това-онова. Каква идея стои зад една абстрактна картина. Цветовата гама ли ще смяташ или разпределението на нюансите на червеното по платното. Щом художника е искал, нарисувал го е. Това е. Нека не се опитваме да придаваме повече смисъл на нещата от този който имат. Някой да ми обясни, идеята зад красивия изгрев или кървавия залез и ще го потупам по гърба - с гьостерица. А защо не и по главата. Те такива хора, са излишни - с техните "идеи" само развалят красивото в света.

A regular day

Страхотен ден. След трудно сутрешно събуждане, подпомогнато от котарака ми, който успя да си забие ноктите в скалпа ми, се отправих към курса по кормуване. Днес не карах добре. Аз не бях доволен. Инструктора ми се скара и с право. Но не ми пукаше. Деня обещаваше да е страхотен още от сутринта. Понякога времето просто ти влияе добре. С мен беше така. От няколко дни слушам един и същи микс - Armin Van Buuren - Essential Mix и ми действа много добре. Почти се стигна до бой във тролея, хората едни такива смръщени, облечени в черно, а на мен ми е едно такова весело, хубаво. Почти пролетно. Важно е да мислиш позитивно, а ако не можеш сам, да си помагаш по всякакъв възможен начин - да слушаш позитивна музика, да правиш неща които те радват - шопинг, спортуване, излизане с приятели, нещо различно. Живота, продължава да си е гаден, както и да го погледна и ако някой успее да ми обясни смисъла му, ще го поздравя. Но това не пречи да гледам оптимистично на нещата. Както вика Ръсел Кроу в Гладиатор:

Смъртта се усмихва на всички ни. Единственото, което можем да направим е да й се усмихнем в отговор.

I'm falling in ... love ?

Днес се чувствам грозен. Истински грозен. Трябва да ми има нещо, каквото и да е. Не може иначе. Лошото е, че се чувствам и празен отвътре. Не стига, че не се харесвам външно, ами и егати яката депресия ме е хванала. Като ритнат в главата ходя. Залитам вътрешно, нищо че не ми личи. Имам чувството, че ме е блъснал влак, оцелял съм и все още не мога да се осъзная.

My blueberry nights

Вчера ходих на кино. Не беше филм от киномания, а по-скоро нещо, което ми се стори хубаво за гледане. И не сбърках. Филма си струваше. Личеше си, че е нискобюджетен, няма каскади, не е блокбъстър, няма вложени много пари в правенето му. Но в него играят цяла плеяда звезди. Освен това филма е точно като за мен в момента - любовна драма със щастлив финал.
Ходихме двамата със Савина. Тя се оказа печена шофьорка и добра компания. Закъсняхме само с 10-на минути заради големите задръствания в центъра на столицата. Киното беше доста малко и неугледно (087 Ялта). Нямаше и много хора в залата. Но филма, оставя вкус на боровинков пай примесен с ванилов сладолед.
My blueberry nights
Снимката я направих, на тръгване към киното.

Събуждане

Разбрах, че няма значение къде се намираш. Чувството на самота, безпокойството което гложди душата ти, може да те сполети навсякъде. В момента, стомахът ми е свит на топка и чувствам, че ще повърна. Но не мога. Това е измамно усещане. Нещо ме стяга, но не е физическо. Нещо ме е притеснява, но не знам какво. Не мога да си намеря място. Не знам къде се намирам. Не се чувствам спокоен, въпреки че съм си в нас. Чувствам се объркан, изгубен и носещ се по течението. Имам да правя толкова неща, и нито едно тях не ме вълнува наистина. В момента се чувствам така, все едно искам да изляза от кожата си, да летя из целия свят за 1000 години, докато забравя кой съм и откъде идвам и пак да се върна. Искам чисто минало. Искам перспектива за бъдещето. То в момента ми се струва неясно и размазано.

Only If ...

10 клас

В часа по английски език до мене седеше едно момиче.Наричах я най-добра приятелка,но аз исках тя да да е моя...Обаче знаех че тя ме обича само като приятел...
След часа стана и ми поиска тетрадката,за да препише плана от миналия ден,защото тогава отсъстваше.Когато и дадох тетрадката си тя ми благодари и ме целуна по бузата.Исках да знае че искам повече от нейното приятелство,много я обичах,но не можех да и го кажа,незнам защо,но ме беше много срам...

11 клас

Звънна ми телефона,беше тя...плачеше...Разказа ми как се е отчаяла от любовта.Покани ме у тях,каза че не иска да бъде сама.Разбира се,отидох.Седнах на стола до нея.Погледнах красивите и очи,пожелах да е моя.
След два часа започна филм на Древ Барриморе.Гледахме го.След филма тя реши да си легне.Благодари ми за всичко и ме целуна по бузата.Исках да знае че искам повече от нейното приятелство,много я обичах,но не можех да и го кажа,незнам защо,но ме беше много срам...

Последен клас


Ден преди да си получим дипломите тя дойде при мен и ми каза че приятелят и е болен и няма с кого да отиде на бала.Аз не ходех с никого,а в 7 клас си бяхме обещали че ако и двамата си нямаме гаджета ще отидем заедно на бала като най-добри приятели.Отидохме заедно.Всичко беше перфектно.След бала я изпратих до вратата на дома и.Пред вратата я погледнах и тя ме погледна усмихнато с красивите си очи.Исках тя да е моя,но знаех че тя ме обича само като приятел.Каза ми че е прекарала най-хубавата нощ през живота и и ме целуна по бузата.Исках да знае че искам повече от нейното приятелство,много я обичах,но не можех да и го кажа,незнам защо,но ме беше много срам...

Последният ден от университета

Постоянно я наблюдавах,наблюдавах перфектното и тяло...Когато излезе на сцената за да си получи дипломата,сякаш беше като един ангел.Исках тя да е моя...Но знаех че тя ме обича само като приятел...Точно преди да си тръгнат всички тя дойде при мен,плачейки ми каза:Ти си най-добрият ми приятел.Благодаря ти!; и ме целуна по бузата...Исках да знае че искам повече от нейното приятелство,много я обичах,но не можех да и го кажа,незнам защо,но ме беше много срам...

Минаха години...

Бях на една сватба...Да,на нейната сватба...Вече се женеше...Наблюдавах как тя каза:Да,приемам.Наблюдавах как се женеше за един друг мъж...Исках тя да е моя.Но знаех че тя ме обича само като приятел...След сватбата тя дойде при мен и ми каза:Дойде на сватбата ми,благодаря. и ме целуна по бузата.Исках да знае че искам повече от нейното приятелство,много я обичах,но не можех да и го кажа,незнам защо,но ме беше много срам...

Годините минаха толкова бързо...


В този момент сам пред гроба на най-добрата си приятелка.Докато събираха нещата и намериха дневника и от гимнацията...Веднага го грабнах...Редовете,които прочетох бяха:
Гледайки го в очите си пожелах да е мой.Но знаех че той ме обича само като приятека.Исках да знае че искам повече от неговото приятелство,много го обичах,но не можех да му го кажа,незнам защо,но ме беше много срам...Колко хубаво щеше да е ако поне веднъж ми беше казал че ме обича...

Good Thoughts

Кърт Вонегът винаги започваше творбите си с дата и факт, рядко доказуеми, но придаващи по-голяма авторитетност на разказа. Няма да започна така. Не, защото не е важно да изложиш научната страна на нещата, а защото повечето човешки черти, които искам да изследвам (научно, разбира се) не са доказуеми, но предразполагат към разсъждения.

Всяка една част от битието, която е „човешка”, е адски елементарна. Всичко, което произлиза от природата, наблюдавано от хората, изглежда безкрайно сложно. В този момент човек забравя, че неговото начало всъщност идва от земята, а нещата са много по-прости, отколкото изглеждат. И тук науката е безпомощна.
Все пак не трябва все още да я отписваме. Науката винаги е умеела да дава точни определения на екзистенциални неща, на които човекът рядко обръща внимание. Например, химията гласи, че алкохолът е въглеводородно съединение, известно на по-образованата част от света като „етанол”, чието влияние върху човешката психика се отразява в избиване на първичните човешки инстинкти. По-концентрираните му варианти довеждат до моментна загуба на краткотрайната памет. Тук науката е в пълния си вихър. Това, което, обаче, не ни се казва е, че още по-силните концентрации водят до спомени за неща, които най-вероятно не са се случвали.
..

Тъжният Дон Кихот с безполезните идеи

През моментите ми, прекарани запознавайки се с нови хора, стигнах до извода, че най-интересните са тези, които са разбрали за какво живеят и осъзнават повечето житейски проблеми като банални. Не знам защо, но обществото винаги е смятало, че успехът в живота прави хората горделиви, егоистични и самодоволни. Точно обратното, успехът прави човек (в повечето случаи) скромен, толерантен и като цяло - по-добър. Провалилите се хора са злобни и жестоки. Общото мнение, както винаги, е адски лицемерно, имайки предвид, че никой не иска да си признае, че ценностите, които толкова силно държи да запази, са криви и не отговарят на моралното равнище, до което сме достигнали след всичките хиляди години еволюция. Цената на успеха е да бъдеш пренебрегван от масите и това не е крайно лошо. Взимайки под внимание това как мислят и действат повечето хора, може би е по-добре за света, че говорят много, а вършат малко.
Имаше една история. Един професор бил в лекция и по-едно време някакъв дух се появил и му казал, че ще му даде безкрайно много пари, безкрайна красота или безкрайна мъдрост. Професорът без да се замисли избрал мъдростта. След известно време един от студентите го попитал – сега, като е безкрайно мъдър, какво е най-важното нещо, което е научил. Професорът го погледнал и му казал «Трябваше да взема парите».
..

Ла Фонтен на новото време

Всичко е комуникация. И проблемът с предаването на повечето информация е в представянето й. Защо откакто съществува английският език, на хората, които си изкарват хляба чрез говорене на сцена, се казва „stand-up comedians”. Наблягам на думата comedians. Защо не stand-up philosophers? Или speakers? Защото единственият начин да накараш хората да те слушат е да ги забавляваш в процеса. Вярно, може да накараш някой да те слуша с някаква безкрайно добра логика и аргументация, но е много по-трудно. Не знам дали това е положително или не, но е факт. Затова образователната ни система куца, и всички образователни системи в света куцат - защото им е грешна началната идея. Виждате как гадни телевизионни предавания и тъпи филми успяват да променят обществото, а вие си мислите „Кой глупак ще се върже на подобно нещо?”, ми ето така - училището те обучава по такъв начин, че да не искаш да го слушаш, и тогава започваш да чуваш само неща, които те забавляват по някакъв начин, независимо колко тъпа и безмислена информация ти дават. И хората запомнят. И бавно започват да поглъщат все повече от тази информация, защото тогава започват да свързват нещата, видяни по телевизията със своето ежедневие и всичко става лавинообразно. Страничен ефект – спират да те интересуват всякакви други неща, защото кръгът ти на полезни знания се свива ежедневно.
..

Духовен далтонизъм

Ако на човек му бъде казан даден факт, който е против неговите предубеждения и инстинкти, той ще го критикува до смърт и, освен ако аргументите не са железни – ще откаже да го повярва. От друга страна, ако му бъде даден факт, който е близък до неговото мислене, той ще го приеме дори без доказателства.*
Спорът за вярата и „правилната” религия съществува отпреди науката, наречена история, да е вълнувала някого. Аз лично нямам проблем с каквито и да е било вярвания или религии, но има някои неща, които неизбежно ме дразнят. Личното наблюдение ме навява на идеята, че хората обичат да спорят за неща, които са трудно доказуеми и с години трупат омраза към различното мнение по въпроса. Затова всички спорове на тема религия са тежки и за двете страни. Човек винаги сдържа моментния си гняв към нещо, което мрази дълбоко и завинаги, но тази омраза се трупа и е въпрос на време докато някой невинен човечец не побутне темата и целият гняв не се изсипе върху него. Това не ми допада, защото в спора влизат прекалено много лични чувства, а логиката започва да изчезва. Това води до един „духовен далтонизъм”, когато човек започва да вижда всичко в черно-бяло, а това си е чист фундаментализъм, който историята е доказала че не води до добро.
Крайните идеологии винаги са били неправилни, не поради лоши мотиви, логика или аргументация, а откъм прекалено големи жертви за някаква божествена крайна цел. Това, което малко хора разбират, е, че е важна не крайната цел, а процесът. Защо демокрацията е предпочитаната форма на управление в сегашния свят? Защото нейните идеи са концентрирани върху процеса, а не върху края. Обществото не се интересува от някакви бъдещи ползи, настоящето е всичко и от политическа и от философска гледна точка. Най-доброто качество, което една идея може да притежава, е екзистенциално приложение.

* С това се обяснява произходът на митовете.
..

X на брой думи

От край време науки като психологията и социологията се опитват да дефинират взаимоотношенита между личностите, проваляйки се напълно в повечето случаи. Възможно е да се направят някакви статистически изследвания по въпроса, но те винаги ще са само отчасти верни, което не е от голяма полза за точните науки. Възможностите в човешките взаимоотношения са толкова много, че точното им определяне би изисквало огромни количества експериментални данни, които е по-скоро невъзможно да бъдат събрани. И може би това е положително. Представяш ли си как всеки път, когато срещнеш нов човек да вадиш някаква таблица или джаджа, която да определя съвместимостта между вас. Вярно, доста от междуличностните конфликти ще бъдат избегнати, но ще загубим и едни от най-забавните и поучителни моменти в живота.
Точно както пилето в сладко-кисел сос животът предага на всеки една възможност да намери «правилния човек», с когото да прекараш много «сладки» и много «кисели» моменти. Все пак любовта се гради на това, което си преживял с другия, а не на математически формули за съответствие. Или както беше казал Айнщайн – „I am not sure what gravity is, but it cannot be held responsible for people falling in lovе”.
Според лични наблюдения има два типа важни хора в живота на всеки, с които е възможно да изградиш стабилна връзка. Тези, с които си приличаш много и тези, с които нямаш нищо общо. Няма златна среда и затова добрите приятели се намират трудно, защото кръгът на възможностите е адски ограничен.

http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2852

...

Пламъците на огъня караха сенките да се гонят безспир по стените на стаята. Камината дъхаше топлина. Лежахме голи както първия път, като всеки следващ път и сегашния последен. Аз вече никога няма да те имам ефемерно създание. Прекрачвайки прага ще си отидеш завинаги

Ще те милвам само в спомените си избледнели в тъгата на забравата. Прдставих си как си тръгваш, как с тебе си отива всичко което имам – мечти и надежди, илюзорно пропити в съзнанието - опустошаващо силни.И колко далече, и колко близо е утрото.Тогава ще сме различни, нереални, но сега си тук, и не искам да мисля за утре.
В далечината простена свирка на локомотив. Някой бърза за някъде и копнее зората.
Гледаш ме. Чудиш се как си издържала с мене тези години. Но сега е крй. Сега всичко изживяно потъва в безбрежие и съм слаб и безсилен пред болката. Спомням си като малък потапях пръст в чашата с ракия на дядо и след това дълго смучех пръста си неразбиращ сладостта на алкохола.И сега искам да се потопя в теб и така да умра опианен от красотата с която природата те е дарила. Неземна, ти си цялото ми богатство което изгубих сякаш хазартно. С лека ръка разпилявах съдбата си и сред океана от думи не намерих тези с които да те запазя за мене. Боже колко те обичам. Ще разбереш ли някога какво си била ти за мене. Дано никога не узнаеш.Жаравата догаряше, разпалих я с надеждата, че пламъкът ще забави утрото.
Ти спеше. Всяка форма и извивка на тялото до болка познати разпалваха мъжа в мене. Не исках да те будя. .Сега си в друг свят предусещайки бъдещето. Колко искам да сме завинаги тук, далече от хората и подтискащата действителност. Само ти и аз както някога. Както в първия миг когато те срещнах, както първия път в който ти казах обичам. Утре ще си далеч, а всъщост ще си толкова блозо. Няма да ни разделя разстоянието на километрите, а на времето. Утре се омъжваш за друг. Това е последната нощ в която те имам. Само още няколко часа. Само няколко трепета още и всичко ще утихне. Споминх си отминалите години. Срещите ни в тъмните нощи. Близостта ти когато не можех да заспя от страх да не те загубя. Раздялата е необратим процес.
Ти спеше. За теб вече няма значение.

fifcho

http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2854

Late in the office (I hope not)

Чувствам, че очите ми ще изскочат от орбитите. Толкова съм уморен. Боли ме главата, боли ме да мисля. Но не искам да спирам. Работата ме увлича и ме кара да мисля само за нея и да забравя поне за малко да мисля за "други" неща. Чувствам се разглобен, счупен на части и после събран отново. Но крайниците ми не ме слушат. Натежали са. Ако затворя очи, ще заспя. Усещам тежестта на много седмици работа върху клепачите ми в момента. Искам да се прибера в хотела и да спя. Но знам че няма да стане така, както искам. Ще стоим до късно в офиса. После ще отидем с колегата до TESCO, ще вземем вечеря. Аз ще се нагълта с болкоуспокояващи, заради пулсиращата болка в главата ми. Ще хапнем, аз ще изпия две бири. Ще гледаме някой филм и към 0:00 ще легна да спя. Защо не легна веднага като се върна - ами времето е ценно и бива да се хаби, дори за такива маловажни неща като вечеря и филми след това. А да, Обама победи. Много съм доволен. То се очакваше. Дадоха му сопата в ръката, сега да видим какви ще ги надроби като овчар на американското стадо.

Wait for sleep

Пак в офиса на БТ. След два полета, прекачване в Унгария, пак се на Gatwick и се трудим усърдно. Очите ми се затварят. Едвам гледам, не знам как ще издържа до края на деня. Днеска не спах. Улисах се в качване на снимки в пикасата, и разни други дреболии. Всеки мускул на тялото ме боли. Поне сънят ми ще е желан и непробуден ...

Fine wine + good dinner + good ol' friend = happy evening hours ...

Днес бе учудващо свеж ден. Сутринта спах до късно, въртях се като шмиргел в голямото легло. Няма аларми, няма задачи, няма закуска в 8.00 часа. Станах към обяд и отидох до магазина за мляко. От англия свикнах да закусвам корнфлейкс с мляко и плодове. И така след порция корнфлейкс и половин грейпфрут бях готов за деня. Направих сутрешна тренировка, после малко висене из нета и деня се изниза. Бях предвидил ходене до пързалката към 17.00 и когато времето наближи, се метнах на байка и отпраших. Днеска се учих да карам малко по-различно. Не като скиор само напред, а и малко финтове. Падах сравнително често, на два-три пъти ме блъснаха доста силно, но не ми пукаше. И без това бях си обещал да падам и да ме боли докато не се науча да карам. Едно момиче искаше да караме заедно. Беше малка на около 15-16, но доста отворена. Нямала момче с което да кара. Е карахме, около 2-3 минути преди да се блъсна в един, който беше застинал за снимка. Момичето избяга :). Но нейсе. И без това беше време за тръгваме. Имам в момента ужасни рани на краката. Болят ме, защото си стегнах кънките докато ми спре кръвообращението. Но така трябва. И така, вечерта изглеждаше ясна пред мен. Почивка, приготвяне на багаж и малко сън. Но не, изненадаха ме много приятно. Събина, моя много добра приятелка написа във Фейсбук, че днеска е сготвила мусака. От трън та на глог аз й писах, че тая работа няма да й се размине щом не ме е поканила, а аз съм тук. И тя взе че се обади - резултата е, една супер прекарана вечер в компанията на добра приятелка, хубаво вино и страхотна мусака. Просто не можеше да е по-добре ...

Лицемерите да го ...

Колкото повече остарявам, колкото повече опит трупам, толкова повече се убеждавам в едно. Честните в тоя живот го духат. Искреността не е благодетел, а недостатък. Тези, които лъжат, правят театър, изнудват, притискат, те са тези които успяват в този живот. А и в който и да е. Но какво значи "успявам в живота" тогава - това е да получиш това което искаш. Дори за сметка за щастието на някой друг, дори за сметка на това да ходиш по главите на хората, потъващи в блатото на собственото си мизерно съществуване. Да обърнеш гръб на приятел, да лицемерничиш в лицата на хората, които по-късно ще забравиш, за да се сетиш за тях, само ако ти трябва нещо от тях. И тогава пак ще лицемерничиш. Забелязал съм че овчиците, "хората които ги цоцат" покрай "банката за услуги", почти винаги знаят че ги "доят" и познават, когато човека срещу тях е лицемер. Но просто вдигат рамене и се съгласяват, дават му това което иска. Е, и аз понякога съм го правил. Но само за свесни хора, не съм се оставял да ме доят лицемери. Просто им казвам - Не. Не ме интересуват последствията. Често съм губил в първия момент, или поне така е изглеждало. Но винаги съм намирал начин да се изляза от ситуацията. И после се оказва че, старата поговорка - "Всяко зло за добро" е оказва права в 101% от случаите.

П.С. Толкова от мен. Трябваше да го излея от мен. "Изказах се, и се облекчих!"

Bleed in Silence

Мисля да страдам тихо до края на живота си. Лицето й е пред очите ми. Винаги когато помисля че съм я забравил, то изплува и усещам, че ще се удавя в собствените си чувства. Чувствам се половин човек, осакатен буквално. Но колкото и да съм разголен, не съжалявам. Аз успях да полетя, видях какво е, никой не може да ми го отнеме. Някои хора цял живот чакат, за да срещнат човек с който да изпитат, това което аз изпитах. Може да се залъгвам, може всичко да е плод да въображението ми, но аз знам как се чувствам. И усещането бе прекрасно. Уви, неповторимо. Едва ли някога ще полетя пак така. В момента не чувствам че живея. Само чакам бавно да минат дните. Искам да се прибера в България. Но при кого. Май ще си отида в Бургас за седмица, две. Не искам да правя нищо или да се виждам с никой. Искам просто усещането да заглъхне, за да спра да съжалявам. Искам да мога да погледна на утрото с надежда. Искам сълзите ми да спрат. Искам желанието ми за живот да се върне.

P.S. I'm still waiting for another life ...

so FUUUUUBAR, soooooo FUBAAAAAR

Suddenly, I feel relieved. I feel no pain (and I have no gain :P). I feel truly fuck'd up. And I know why. But I don't care anymore. "And then, something happened. I let go. Lost in oblivion. Dark and silent and complete. I found freedom. Losing all hope was freedom." as the quote goes from my favourite movie. I laugh at my pain because I have accepted it. It feels like you got used to it, and it does not hurt like it used to do. It's almost pleasant pain. Released endorphins, opiate for the brain, I feel like air.
P.S. Being FUCKED UP has a good side after all. (but only until self-disillusion lasts)

Late in the office ...

Колко тъмна е нощта.
Крача през земи широки,
пътища без край.
Светът е тъй обширен и голям
ако трябва да го обикаляш сам.
Погледа ми е отчаян,
в него крие се тъга,
имам аз едничка цел,
да открия любовта.

Защо

Липсата на човек при когото да отидеш или при когото да се върнеш ме убива. Няма нищо по-лошо от това да се чувстваш безполезен. Да знаеш, че присъствието или отсъствието ти няма да бъде забелязано. Движа се като призрак и се чувствам такъв. Не знам накъде отивам. Всичко което съм постигнал ми се струва излишно. За какъв хуй ми е?

P.S. Все още търся смисъла(на живота без нея). Все още я обичам(Не знам защо, но е така). Все още съм изгубен.

In her defence

Вчера гледах един филм по BBC - In Her Defence. Пича беше адвокат, който се залюби в художничка. Глуха. Та, голяма любов беше. Имаше и убийство, разбира се. Той уби ревнивия й съпруг при самозащита. И после трябваше да я защитава. Бозава работа (финала е интересен). Но актьорската игра ми хареса. Как двамата си показваха че се обичат. Очите на глухата художничка. Невероятно изразителни. Бахму, вече забравям какво е погледите да говорят. Яко секс и освободена страст. Целувки, които изгарят.

A beautiful day ...

Със всяка глътка въздух, умираме по малко всеки ден. Всяко вдишване е смърт, а издиханието - живот. Ин и Ян. Мъжкото и Женското във всичко. Всичко е дуално.

П.С. Трябва да спра с депресивните мисли. Трява да почна да мисля по-позитивно. I shouldn't take life too seriously, otherwise I would not get out alive.

Надежда всяка тука оставете

Знам че ако не направя нищо, ако примерно избягам далече и се откъсна, след време като погледна назад ще съжалявам много. Знам го, мисля че това ще е най-голямата грешка в живота ми. След като срещнеш изключителен човек, такъв който те прави щастлив само с присъствието си, това те променя. Мен ме промени. От друга страна, не знам какво трябва да направя. Едно цяло се състои от две, а не от три половини. Едната е излишна. Явно аз съм излишната. Така че съм в задънена улица. Улица, чието име гласи "Надежда всяка тука оставете".

Глухонемите

Беше петък. Денят, в който си ходех на Бойчиновци - най-красивото място в целия свят. Пристигнах с час по-рано на гарата. Беше адска жега. Взех си билет и се помотах из прохладните подлези на централна гара. Подтискаше ме забързаността на големия град, отвращаваха ме амбициите, жаждата за власт и стъпкването на най крехките човешки чувства. Реших да седна във влака, хем място да си пазя, хем си бях взел за четене. В купето беше още по-топло, но за мене нямаше значение. Имах вода, хубава книга и път. Замислих се за момент, колко красив е северозапада, колко истински, девствен и неразбран. Колко са красиви жените там. Нежни ефимерни създания, поклащащи бедра в нежен ритъм, чакащи мигът, в който ще дарят с радост живот и този живот ще ги дари с радост, а радостта ще застигне трети само с едно единствено и значимо нещо, най-значимото, което жената може да каже на мъжа, а именно: “Ще ставаш баща!”

Загледах се в хората. Толкова различни и толкова еднакви. Забързани, угрижени, всеки, тръпнещ в очакване на неизвестното. Мислите ми бяха прекъснати от отварянето на вратата на купето. Рамката изпълваше симпатичен младеж, а до него стоеше още по-симаптично момиче. Изпъна двата си пръста нагоре и ме погледна въпросително.

- Разбира се, че има места - отговорих аз и направих подканящ жест. Младежът помогна на момичето за багажа, остави и своя и се настаниха през една седалка от мене. Те просто седяха и се гледаха. Не им обръщах внимание вече. Отново се потопих в мисли. Мислех за сестра ми, която не съм виждал повече от година, мислех за една жена, която някога обичах, за циганите мислех и тайно им завиждах. Тъгувах тайно по изгубената младост и нещата, които можех да направя и не направих. Мислех си за думите на един от най-добрите ми приятели, колко много ми завиждали всички за начина ми на живот. А те не знаят колко аз им завиждам. Колко искам вечер да се прибирам и на вратата да ме посрещат хората, който най-много обичам. Сутрин да се събуждам до жената, на която съм дал всичко безвъзвратно и безрезервно. Жената, която се грижи и възпитава децата ни, а освен всичко това обръща внимание и на мъжа, който се е превърнал в досадник, натрапващ мнението и идеите си.

Съвсем бях забравил за спътниците ми докато не усетих раздвижването. Погледнах към тях и в миг всичко ми просветна. Те бяха глухонеми. Доплака ми се. И аз не знам защо, но много ми се доплака. Гледах ги. Толкова млади, усмихнати ръкомахаха и съставяха думи и изречения на този странен език, неразбираем за мене. Езикът на глухонемите. Гледах ги, в тях имаше нещо, което ме натъжаваше, а те бяха щастливи. Колко бих искал да имам вълшебна пръчица и с един замах за премахна недъга. Гледах ги, и те се гледаха. Погледите им се преплитаха, потъваха един в друг и ставаха пепел. Държаха се за ръце. Отново ги гледах. Очите на момчето ме изумяваха, в тях се четеше всичко:

"Обичам те, мила, обичам те с всичката сила на сетивата си, до болка изострени от недъга. Обичам те, и макар да знам, че не мога нито да го кажа, нито да ме чуеш, съм хиляди пъти по-щастлив, защото знам, че го чувстваш с всяка фибра на тялото си. Обичам да държа ръцете ти, да те галя, да усещам дъха ти пропиващ се в тялото ми, когато ме целуваш. Обичам да те обичам. Обичам да усещам присъствието ти, макар да не мога да чуя стъпките ти, когато приближаваш, да заспиваш на гърдите ми след като сме се чукали дълго и безпощадно. Донякъде ми е жал за нормалните хора. На нас много ни е взето, но и много ни е дадено. Мога да те почувствам милиарди пъти по-истинска, но не мога да чуя как казваш "обичам". И по-добре. Понякога думите нараняват. Понякога просто искам да те гледам и съм щастлив. Щастлив съм, че мога да се гмурна в очите ти и да плувам в океана на сърцето ти. Че ти си само моя и с никого другиго не те деля. Да усещам мириса ти, да вплитам ръце в дългите ти коси и да забравям всичко земно. Обичам те, възбудена преди оргазъм и след това, когато дълго си в света на илюзиите."

Влакът потегли със скърцане, той ме отвждаше към дома. Към най-истинското място във вселената и във сърцето ми. Място, наподвластно на времето и сезоните. Мястото, където съм роден, отраснал и където ще израснат и моите деца. Място, където за пръв път се влюбих, обичах, бях обичан и отхвърлян. Толкова е различен живота. Един път те омайва с прелестите си, след това те смачква и всичко това се повтаря ден след ден.

Отново погледнах спътниците ми: все така се държаха за ръце и се гледаха. Сякаш нямаше нужда да говорят, сякаш за тях свтът нямаше значене, с очите и ръцете си те казваха всичко. Взирах се в очите на момичето:

"Обичам те, мили, обичам те с всяка фибра на тялото си. Обичам те с цялата женска любов, на която съм способна. Когато заставам зад тебе в трудни моменти, когато плачеш. Обичам те, дори когато попивам кръвта ти след като си се бил заради мене, когато заспивам и когато се събуждам с тебе. Обичам те, когато искаш да съм твоята кучка докато ме чукаш, обичам те, когато свършваш в мене. Колко бих искала да мога да ти нашепвам нежни думи нощем, докато те прегръщам. Искам да остарея с тебе, да споделя горчивината и сладотта на годините. Искам да накажеш тялото ми с най-сладката болка. С най-ценното нещо... да родя детето ти.

Влакът продължаваше пътя си. Спраше от гара на гара и пак потегляше, както в живота. Съшността на всичко е човек да слезе на правилната гара. Да остане там завинаги и да бъде щастлив, утолявайки стремежите. Обуздавайки желанието за път и суета. Човек трябва да може във всеки един момент да се откаже от всичко, дори и от незаменимото чувство на славата, без да съжалява за това.

Огледах се около себе си. В купето имаше трима души. Две момчета и едно момиче. Те бяха млади и влюбени, а аз бях млад и нещастен. Те нямаха нищо и имаха всичко. Аз имах всичко и нямах нищо.

Копирано от: http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2844
Автор: fifcho

Все едно се раждам и умирам в един единствен миг

Понякога толкова ме боли, че отказвам да приема. Сърцето ми е като камък който тежи един тон. Задъхвам се все едно имам астма и не мога да си поема въздух. Сълзите сами бликват от очните орбити. Не мода да се спра. Имам пристъпи, емоциите идват и си отиват на вълни. Когато ми мине се чувствам празен, все едно не тежа нищо. Не знам къде съм и какво правя. Безразлично ми е. Все едно се раждам и умирам за един единствен миг.

П.С. Как да затвориш рана, която не кърви?

Converged Entertainment

Днес ми хрумна следната концепция - "Converged Entertainment". Тя вече е реализирана, просто термина ми дойде отнякъде. Идеята е проста. След като се правят филми на кило, с тонове специални ефекти, които все повече приличат на филмирани игри и комикси, защо да се извлечем колкото се може повече от идеята на конкретния филм и не предложим всякакъв тип "entertainment" на база тази идея. Явно има недостиг на идеи в днешно време (нови идеи). Та, гледам аз - вече има игра "Quantum of solace" - то филма още не е излязъл, а вече има игра. И се сетих, че дефакто покрай филмовата индустрия се развиха и TV сериалите, компютърните игри, анимациите и комиксите. And a hell lot more ... В бъдеще ще може да се гледа всякаква медия от всяко устройство, като предпочитания тип ще са мобилните такива, от вида който можеш да си сложиш в джоба и да отидеш на път. TO BE CONTINUED ...
Докато си правех кафе се замислих за следното:
Не просто да обичаш някой, а да имаш нужда от него тъй както имаш нужда от въздух и вода. При повечето хора последователността е следната - те първо обикват някой и после като свикнат с него, казват, че "са се привързали" и че изпитват нужда да са с него, имат нужда от него. Аз питам - защо да не е обратното - да имаш нужда от човек, повече отколкото от това да го обичаш. По-различни причини - не си го опознал достатъчно, за да кажеш че го обичаш (в истинския смисъл на думата), или каквато и да е друга(причина). Но нуждата да си край него, да попиваш аурата му, да го погледнеш в очите и да усетиш безвремието в тях - това не може да се замени. Но сърцето ми вече е загубено - някой го открадна, аз доброволно го предадох, без бой, без битка. И лошото е, че дори не си го искам обратно. Защото, не се чувствам у дома си вече. Няма значение мястото или хората около мен. Всички те се движат забързано, като сенки, а аз стоя на едно място. Имам чувството, че никой не може да ме разбере. Няма човек, който да може да почувства това което аз чувствам, на който да го предам без думи, само с чувства, само с присъствието си.

Forever today, forever monday ...

Още един понеделник. Забити в офиса на BT. Скука, скука, скука. От нямане какво да правя усещам че гледам хората около мен, тия странни "Инглишмен" и им се чудя. Толкова са различни. Индийците още повече (но те поне са по-рационални - по-близки са до нас от гледна точка на това, че колкото и да се преструват, че живеят лесно, им личи че се опитват да се интегрират в обществото, опитват се да оцелеят, докато англичаните - обратното, приемат всичко наготово, и за даденост).
Днеска спах малко - само 3 часа и въпреки това не съм уморен. Чувствам се странно олекнал и празен - не само отвън, но и отвътре. To be continued ...

Има човек, който ме разбира ...

Днес попаднах на един пост, който ми въздейства и то много. Беше го написала някаква жена, с ник Maggee и това което ме шокира е начина по който говореше за човека до себе си.

Друг много важен момент е интензитетът на любовта. Слагаме всички любови под един знаменател, а те далеч не са. Не мога да приравня първата си любов с последната си любов. Не зная как е при другите хора, но при мен всяка следваща любов е все по-пълноценна, на все по-високо ниво. Ако първия мъж, който съм обичала, съм обичала заради новото за мен чувство - да бъда обичана, нещо, което съм можела да изпитам с много други мъже, то мъжът, който обичам сега, е всичко онова, което дори в най-смелите си мечти не съм вярвала, че ще ми се случи - реализация на моя идеал в душевно, интелектуално и физическо отношение. Един партньор, който приблизително ни удовлетворява, може да бъде "прежален" и заменен с друг след време. Но има връзки, които са на различно ниво. Аз знаех, че ще го срещна 8 месеца по-рано. Запознахме се в интернет и аз се влюбих в него след 3-4 часа разговор, без да зная името му дори, без да го бях видяла. Душите ни се познаха. Пълно съответствие на интелектуално ниво. Пълно покриване на идеалите за физическа красота. Телепатична връзка.Такава връзка не може да се замени с друга. И няма понятие човешка любов - любовта е божествена. Когато човек изпита това, което аз изпитах, усеща божественото с цялото си същество - любовта между хората идва от Бог и има цел да ни върне към Бог. Точно в тези моменти човек усеща единението си с цялата Вселена - когато душите се срещат. Сред моите познати няма човек, на който да се е случвала такава любов - със сигурност е нещо рядко, Божи дар е. Имала съм достатъчно много и сериозни, продължителни връзки - и бурни, и хармонични, и романтични, и страстни, и не мога да приравня тази моя любов с нито една от другите, въпреки че по своему те се били силни. И когато човек загуби такава любов, вярвай ми - доста труд коства на нашите ангели-пазители, за да ни задържат в живота. Защото тук загубата не се отнася до друг човек, а до част от самия теб - част от душата ти остава при другия и част от неговата - при теб. Такава връзка не може да бъде прекъсната.

На фона на тези усещания, физиологичните субстрати на мозъчната дейност мен като лекар спряха да ме вълнуват. Изпитах много неща, които науката не може да обясни, така че спрях да търся отговори там. Любовта е много повече от физиология. Ако ти приравняваш любовта със зависимост и загубата й отдаваш на абстиненция, мога само да не се съглася с теб. Както вече казах, за мен всяка любов е божествена - тя идва, случва се, свързва ни с коренно противоположни хора, въвежда ни в невероятни ситуации, кара ни да положим всякакви усилия и да изтърпим всякаква болка в нейно име - просто любовта е начина, по който Бог ни направлява. Любовта е единственото чувство, което може да пречупи егото ни и още повече - да ни накара доброволно да се откажем от него. Любовта, независимо от възрастта ни, ни кара да се чувстаме винаги така, както сме се чувствали при първото ни влюбване в 4 клас - малки, беззащитни, несигурни, като не ни оставя друг избор, освен да се преборим със страховете и комплексите си и да вървим по единствения възможен път - към любимия човек, жертвайки всичко останало. Да се отворим към него с ясното съзнание, че този човек може да ни нарани, да ни направи на пух и прах. Да се открием напълно. И който не е обичал така, значи просто още не е обичал.

Аз също имам такава връзка (казвам имам, защото все още дишам и не мога да приема че всичко е свършило), и факта че има и други хора които са намерили своите половинки може само да ме радва. Аз изгубих моята. Може би не се борих достатъчно, може би не направих всичко по силите си. Не знам. Може би, по-малко от всичко. Истината е, че бих направил всичко, само да знам че има смисъл. Как да обясниш на някой колко много го обичаш, след като думите само засядат в гърлото ти и усещаш че не могат да предадат и една десета от чувствата в теб. Истината е, че не знам как да се боря, знам само че не ме бива по приказките и никога не ме е бивало. Знам само, че мога да погледна живота си напред, като на филмова лента, тъй както някои хора могат да го погледнат назад и единственото, за което мисля е, че ако имам следващ живот, то искам той вече да е почнал. Искам да доживея сегашния, колкото се може по-бързо, защото нищо вече няма смисъл. Опитвам се да намеря. Наистина се опитвам. Но, усещам че това е загубена кауза. Аз оптимистът, човекът, който твърдеше че "Животът се живее, заради самото живеене", сега стои и чака да започне нова игра (of live), ако такава има де.
П.С. Очаква се продължение ...

Survival of thе fittest

Поредния скучен ден. С колегата Пламен бяхме заточени на острова на Затъпяването, когато всички евреи избягаха да празнуват някакъв свой празник. Точно това коментирахме с него - те като имат празници, никога не празнуват само един ден, винаги са по няколко дни. Няма фитнес в хотела, няма какво да се прави, освен да се ходи в TESCO-то наблизо и да се пазарува. Вчера си купих някакво смотано шушляково яке за 15P. Изобщо не ми харесва и не знам защо го взех. Може би от скука. Както и да е, единствените неща които могат да се правят тука, докато не си на работа са - ядене, пазарене и спане.
P.S. Единствената ми радост е новозаформилата се идея да пестим от всичко което си взимаме за ядене - гледаме да вземем от възможно най-евтиното, "за да не се набутаме". Докато колегата гледа сериозно на тези неща и го е взел като фикс идея, на мен ми е просто забавно да участвам. Понякога ми е забавно да гледам учудения му поглед като награбя 3-4 сока, стек бири и цяла торба чипс, като нещо за хапване за след вечеря. Правим дюнери с него и ходим на работа със сандвичи. Храната тук е ужасна. Пък и нашите сандвичи не са топкова зле. Поне това че правим нещо, опитвайки се да спестим от командировъчни, малко ни раздвижва мозъка. Иначе ще затъпеем.

R U 31337?

I want a computer so good it must be used for evil. I want to walk out of Apple SoHo with a golden aura. I want anti-gravity bluetooth. I want a computer that chases squirrels and steals your picnic lunch. I want a computer that gets bored while I'm at work and prank-calls Microsoft tech support. I want WiFi control over my coffee maker. And my roommate. And the cat. I want the ability to hijack passing iPods. I want a computer that reduces fat while locking in savory chicken flavor. I want four on the floor and a fuzzy 970 chip hanging from the rearview. I want an Airport station that cleans my laundry with sonic waves. I want a keyboard with gold teeth. I want fries with that.

Into the wild

Днес се почувствах жалък. Усещането беше мимолетно, само за секунда може би две. Но беше силно, бога ми колко силно беше. Цял океан от емоции се надигна в мен и искаше да излезе отвсякъде, като вълна която се блъска в преграда и се опитва да мине през пролуките, така и емоциите в мен се опитаха да излязат от тялото ми. Беше почти осезаемо усещане. Причината - разбрах, че съм наранил много човек, който ценя и който навремето обичах. Никой в нищо не ме е обвинявал сега, за да ме накара да се почувствам жалък, просто аз осъзнах че когато започнеш да пренебрегваш нечии други чувства, които са били важни за теб навремето, и да спреш да се интересуваш от личността на човека, който е бил до теб доста време, ставаш жалък и недостоен. Сам го разбрах. Решението - да живея без да обичам, да се радвам на живота, без да го живея с друг човек, да бъда сам и едновременно с много хора около мен, да пътувам, защото ако не го направя - ще полудея, да избягам като момчето от Into the wild. Още като гледах този филм, се почувствах странно. Филма е с глупав сюжет, никой от хората с които съм говорил за него не го е харесал, но на мен страшно много ми хареса. Досега не знаех защо. Мислих си, че знам, мислих си, че причината да ми харесва толкова е, че главния герой бяга от миналото си и като че ли със всяко изпитание, всяко ново място където отиваше, с колкото повече хора се запознаваше, той ставаше все по-свободен, все по лишен от задължения към всички - близки, приятели, семейство. Да, но не това е била причината толкова да ми хареса филма. Филма ми хареса, защото така представен, с тази интерпретация на концепцията за свобода и свободен начин на живот, не можеш да нараниш никой около теб. Теб просто не могат да те задържат, не могат да те обвържат и следователно и ти не можеш съзнателно или несъзнателно да нараниш някого. А аз не искам и не съм искал никога да нараня чувствата на никой. Просто така се получава всеки път. И се чувствам ужасно след това, иска ми се да приема чуждата болка в себе си и да страдам аз. Но не става така за съжаление. Живота си тече по свои правила, слабите остават назад, никой не знае за болката на човека до него, за неговите истински чувства, можем само да се опитаме да чувстваме по същия начин, да се ОПИТАМЕ ДА РАЗБЕРЕМ. Но не е същото. Затова разбирам че единствения правилен избор е да се живее като в Into the wild. Далече от всяка връзка. Това не означава да се избяга далече от хората, а да живееш самоцелно, да избягваш интимен контакт с хора които гледат на теб като нещо повече от секс кукла, жени които виждат в теб свестен човек. Защото те остават накрая наранените.

Into the void

Днес изпитах желание да се самоубия. Беше по-скоро първичен инстинкт, желание да избягам, а това си остава най-сигурния начин. Когато не можеш да се изправиш срещу проблемите си, или когато се изправиш но не можеш да ги решиш, или когато ти се иска да потънеш в земята от срам, когато разбираш че си сгрешил и си направил нещо лошо, което не може да се поправи, понякога ти идват подобни мисли. Разбира се, аз съм твърде страхлив за да направя какъвто и да е опит, но мисълта да го направя ми се стори удобна и на място. Понякога изпадам в "черната дупка на депресията", току-що измислен от мене термин - обвинявам се за неща, за които по принцип не съм виновен, жалък опит за симулация на чувства. Чувствам се гадно - да, но това е само временно чувство, като вълничките по повърхността на вода. Както те утихват, а отдолу остава спокойно, така се чувствам и аз. Каквото и чувство да изпитам, все едно то е повърхностно, отдолу си оставам същия, непроменен. Колкото и тъжен да бъда, усещам, че на истинското Аз е весело, радвам се на живота, на дребните неща, искам да тичам, да бягам, да се смея и да ходя на нови места. Но това май не е нормално. Къде останаха хората около мен, изглежда че мога да живея и без тях, нямам нужда от едни и същи хора с които да общувам, за да не се чувствам самотен и изолиран. Точно тук е проблема, аз искам да съм като другите - да имам верни приятели, родители с които да се карам и сдобрявам, приятелка, която да обичам повече от всичко, повече от себе си, да имам социална среда в която да вирея дето се казва. Но чувствам че нямам истинска нужда от тези неща. Чувствам, че където и да отида, мога да намеря приятели, стига да се усмихвам достатъчно широко в отговор и да отвръщам подобаващо когато не се отнасят с мен добре, за да спечеля уважение. Чувствам се без дом, чувствам се без почва под краката си, чувствам се че плувам, докато живея, не мога да се хвана здраво за нищо, да го стисна и да кажа - ето, не мога да живея без това нещо. Затова и понакога усещам че живея по течението, живота ме влачи, и не виждам смисъл от нищо. Ето защо, въпреки че не съм човек, на който често му влизат самоубийствени мисли в главата, реших да напиша в търсачката днес "различни начини да се самоубиеш". Не за друго, но просто ми беше интересно, пък и винаги обичам да науча нещо ново. Ето на какво попаднах - откъс от мемоарите на Сидни Шелдън - най-продавания автор, въпреки че не бях чувал за него, предполагам, защото е писал преди моето време.

Объркан и изгубен

На седемнайсетгодишна възраст работех като разносвач в дрогерията на Афремов в Чикаго, идеална работа, защото можех да открадна достатъчно хапчета за сън, за да се самоубия. Не бях сигурен точно колко ще ми трябват, затова произволно се спрях на двайсет и внимавах да скривам в джоба си само по две-три, за да не събудя подозренията на нашия аптекар. Бях чел, че уиски със сънотворни хапчета е убийствена комбинация, и възнамерявах да ги смеся, за да съм сигурен, че ще умра.
Беше събота - която и чаках. Родителите ми щяха да отсъстват през уикенда и брат ми Ричард гостуваше на свой приятел. Апартаментът ни щеше да опустее и никой нямаше да попречи на плана ми.
В шест часа аптекарят извика:
- Приключваме!
Нямаше си и представа колко е прав. Бе настъпил моментът да сложа край на всички злини в живота си. Знаех, че не само аз имам проблеми. Това се отнасяше за цялата страна.
Беше 1934 година и Америка преживяваше жестока криза. Преди пет години стоковата борса се бе сринала и бяха фалирали хиляди банки. Навсякъде банкрутираха фирми. Над тринайсет милиона души бяха изгубили работата си и бяха отчаяни. Надниците бяха паднали чак до пет цента на час. Из страната бродеха милиони скитници, сред които двеста хиляди деца. Намирахме се в лапите на катастрофална депресия. Бивши милионери се самоубиваха, директори на компании продаваха ябълки по улиците.
Най-популярната песен беше "Мрачната неделя". Още помня няколко стиха от нея:

Мрачна неделя,
тежка неделя,
днес със сърцето ми
ще я свършим.

Светът тънеше в мрак и идеално отговаряше на настроението ми. Бях стигнал до дъното на отчаянието. Не виждах смисъл за съществувание. Чувствах се объркан, изгубен. Бях нещастен и мъчително копнеех за нещо, което не можех да определя и да назова.
Живеехме край Мичиганското езеро, само на няколко преки от брега, и една вечер отидох там в опит да се успокоя. Беше ветровито, облаци покриваха небето.
Вдигнах очи и казах:
- Ако има Бог, покажи ми се.
И докато се взирах в небето, облаците се сляха и образуваха грамадно лице. Внезапно блесна светкавица, която даде на лицето пламтящи очи. Паникьосах се и тичах чак до вкъщи.
Живеехме в апартаментче на третия етаж в Роджърс Парк. Великият шоумен Майк Тод казва, че често се е разорявал, но никога не се е чувствал беден. Аз обаче постоянно се чувствах беден, защото живеехме в унизителна смазваща бедност и през ледената зима трябваше да изключваме радиаторите, за да пестим пари, да гасим лампите, когато не ги използваме. Изцеждахме и последните капки кетчуп от шишето и изстисквахме пастата за зъби докрай. Ала скоро щях да се отърва от всичко това.
Когато се прибрах в мрачното ни жилище, нямаше никого. Родителите ми вече бяха заминали за уикенда и брат ми беше излязъл. Нямаше кой да ми попречи да изпълня намеренията си.
Влязох в малката спалня, която си деляхме с Ричард, и внимателно извадих пликчето със сънотворни хапчета, което бях скрил под скрина. После отидох в кухнята, свалих бутилката бърбън от лавицата, където я държеше баща ми, и я занесох в спалнята. Погледнах таблетките и бърбъна и се зачудих за колко време ще подействат. Налях малко уиски в една чаша и я вдигнах към устните си. Не исках да мисля за това, което правя. Изпих глътка уиски и острият му вкус ме задави. Загребах шепа хапчета и понечих да ги лапна, но изведнъж чух глас:
- Какво правиш?
Рязко се обърнах, разлях бърбъна и изпуснах няколко хапчета на пода.
На прага на спалнята стоеше баща ми. Пристъпи към мен.
- Не знаех, че пиеш.
Погледнах го смаяно.
- Аз... мислех, че сте заминали.
- Забравих нещо. Пак те питам: какво правиш? - Баща ми взе чашата от ръката ми.
Главата ми се завъртя.
- Нищо... Нищо...
Той се мръщеше.
- Това не е в твоя стил, Сидни. Какво има? - Тогава забеляза сънотворните. - Господи! Какво е това?
Не ми хрумна правдоподобна лъжа.
- Сънотворни хапчета - отвърнах предизвикателно.
- Защо са ти?
- Искам да... искам да се самоубия.
Последва мълчание.
- Нямах представа, че си толкова нещастен - накрая рече баща ми.
- Не можеш да ме спреш, защото ако сега го сториш, ще го направя утре.
Той стоеше пред мен и ме гледаше.
- Животът ти си е твой. Прави с него каквото пожелаеш. - После се поколеба. - Ако не бързаш много, хайде да излезем да се поразходим.
Знаех точно какво си мисли. Баща ми беше търговец. Щеше да се опита да ме разубеди, ала нямаше да успее. Знаех как ще постъпя.
- Добре - съгласих се.
- Облечи си палтото. Иначе ще настинеш.
Иронията на думите му ме накара да се усмихна.
След минута двамата с баща ми крачехме по брулените от вятъра улици. Нямаше други пешеходци - беше под нулата.
- Кажи ми, синко - след дълго мълчание каза той. - Защо искаш да се самоубиеш?
Откъде да започна? Как можех да му обясня колко самотен се чувствам, в каква безизходица се намирам? Отчаяно копнеех за нещо - нещо, което дори не можех да назова. Исках да имам прекрасно бъдеще, а такова нямаше. Бленувах за бляскави успехи, ала си оставах обикновен доставчик в дрогерия.
Мечтаех да следвам, но нямахме пари за колеж. Исках да стана писател. Бях написал десетина разказа и ги бях пратил в "Стори Магазин" и "Сатърди Ивнинг Поуст", след което бях получил напечатани на пишеща машина откази. Накрая бях решил, че не мога да прекарам остатъка от живота си в тази задушаваща мизерия.