Мисли реещи се в пустотата

Ето какви мисли ми влизат в главата рано сутрин. Това го писах преди няколко дни в автобуса и не знам защо не го изхвърлих. А след като съм го запазил, редно е да намери място тук, където разголвам душата си.

Чистотата на неосъществената любов
Колко лесно е да си измиеш ръцете. Когато двама човека се обичат, но не искат да са заедно по една или друга причина, най-често бидейки разочарованието от несъвършенството на собственото аз или това на другия, едно от възможните решения е да кажем - "Ми, аз много те обичам, но ..." или пък - "Искам да ме забравиш, но знай, че те обичам." Тук не става въпрос за за опит да разкараш човека до себе си, а за страст, която се опитваш да поставиш под контрол (в разумни граници). Да спреш да чувстваш - нима това е възможно.
Самотата провокира едно особено състояние на човека, това на самосъжалението. Нуждата от това да бъдеш сред познати хора, да се смееш е вътрешно присъща на всички, освен може би на социопатите и аутистите. Все пак, както всички знаем - "Човекът е стадно животно."
Страстта е лудост. Някой би ме поправил, че по-вярното е "Любовта е лудост", но нима аз не говоря за същото. Изгарящата страст е това, което може да те изпепели, това е същината на истинската любов. Тази, която всички търсим или пък се надяваме да ни намери.