Bleed in Silence

Мисля да страдам тихо до края на живота си. Лицето й е пред очите ми. Винаги когато помисля че съм я забравил, то изплува и усещам, че ще се удавя в собствените си чувства. Чувствам се половин човек, осакатен буквално. Но колкото и да съм разголен, не съжалявам. Аз успях да полетя, видях какво е, никой не може да ми го отнеме. Някои хора цял живот чакат, за да срещнат човек с който да изпитат, това което аз изпитах. Може да се залъгвам, може всичко да е плод да въображението ми, но аз знам как се чувствам. И усещането бе прекрасно. Уви, неповторимо. Едва ли някога ще полетя пак така. В момента не чувствам че живея. Само чакам бавно да минат дните. Искам да се прибера в България. Но при кого. Май ще си отида в Бургас за седмица, две. Не искам да правя нищо или да се виждам с никой. Искам просто усещането да заглъхне, за да спра да съжалявам. Искам да мога да погледна на утрото с надежда. Искам сълзите ми да спрат. Искам желанието ми за живот да се върне.

P.S. I'm still waiting for another life ...

so FUUUUUBAR, soooooo FUBAAAAAR

Suddenly, I feel relieved. I feel no pain (and I have no gain :P). I feel truly fuck'd up. And I know why. But I don't care anymore. "And then, something happened. I let go. Lost in oblivion. Dark and silent and complete. I found freedom. Losing all hope was freedom." as the quote goes from my favourite movie. I laugh at my pain because I have accepted it. It feels like you got used to it, and it does not hurt like it used to do. It's almost pleasant pain. Released endorphins, opiate for the brain, I feel like air.
P.S. Being FUCKED UP has a good side after all. (but only until self-disillusion lasts)

Late in the office ...

Колко тъмна е нощта.
Крача през земи широки,
пътища без край.
Светът е тъй обширен и голям
ако трябва да го обикаляш сам.
Погледа ми е отчаян,
в него крие се тъга,
имам аз едничка цел,
да открия любовта.

Защо

Липсата на човек при когото да отидеш или при когото да се върнеш ме убива. Няма нищо по-лошо от това да се чувстваш безполезен. Да знаеш, че присъствието или отсъствието ти няма да бъде забелязано. Движа се като призрак и се чувствам такъв. Не знам накъде отивам. Всичко което съм постигнал ми се струва излишно. За какъв хуй ми е?

P.S. Все още търся смисъла(на живота без нея). Все още я обичам(Не знам защо, но е така). Все още съм изгубен.

In her defence

Вчера гледах един филм по BBC - In Her Defence. Пича беше адвокат, който се залюби в художничка. Глуха. Та, голяма любов беше. Имаше и убийство, разбира се. Той уби ревнивия й съпруг при самозащита. И после трябваше да я защитава. Бозава работа (финала е интересен). Но актьорската игра ми хареса. Как двамата си показваха че се обичат. Очите на глухата художничка. Невероятно изразителни. Бахму, вече забравям какво е погледите да говорят. Яко секс и освободена страст. Целувки, които изгарят.

A beautiful day ...

Със всяка глътка въздух, умираме по малко всеки ден. Всяко вдишване е смърт, а издиханието - живот. Ин и Ян. Мъжкото и Женското във всичко. Всичко е дуално.

П.С. Трябва да спра с депресивните мисли. Трява да почна да мисля по-позитивно. I shouldn't take life too seriously, otherwise I would not get out alive.

Надежда всяка тука оставете

Знам че ако не направя нищо, ако примерно избягам далече и се откъсна, след време като погледна назад ще съжалявам много. Знам го, мисля че това ще е най-голямата грешка в живота ми. След като срещнеш изключителен човек, такъв който те прави щастлив само с присъствието си, това те променя. Мен ме промени. От друга страна, не знам какво трябва да направя. Едно цяло се състои от две, а не от три половини. Едната е излишна. Явно аз съм излишната. Така че съм в задънена улица. Улица, чието име гласи "Надежда всяка тука оставете".

Глухонемите

Беше петък. Денят, в който си ходех на Бойчиновци - най-красивото място в целия свят. Пристигнах с час по-рано на гарата. Беше адска жега. Взех си билет и се помотах из прохладните подлези на централна гара. Подтискаше ме забързаността на големия град, отвращаваха ме амбициите, жаждата за власт и стъпкването на най крехките човешки чувства. Реших да седна във влака, хем място да си пазя, хем си бях взел за четене. В купето беше още по-топло, но за мене нямаше значение. Имах вода, хубава книга и път. Замислих се за момент, колко красив е северозапада, колко истински, девствен и неразбран. Колко са красиви жените там. Нежни ефимерни създания, поклащащи бедра в нежен ритъм, чакащи мигът, в който ще дарят с радост живот и този живот ще ги дари с радост, а радостта ще застигне трети само с едно единствено и значимо нещо, най-значимото, което жената може да каже на мъжа, а именно: “Ще ставаш баща!”

Загледах се в хората. Толкова различни и толкова еднакви. Забързани, угрижени, всеки, тръпнещ в очакване на неизвестното. Мислите ми бяха прекъснати от отварянето на вратата на купето. Рамката изпълваше симпатичен младеж, а до него стоеше още по-симаптично момиче. Изпъна двата си пръста нагоре и ме погледна въпросително.

- Разбира се, че има места - отговорих аз и направих подканящ жест. Младежът помогна на момичето за багажа, остави и своя и се настаниха през една седалка от мене. Те просто седяха и се гледаха. Не им обръщах внимание вече. Отново се потопих в мисли. Мислех за сестра ми, която не съм виждал повече от година, мислех за една жена, която някога обичах, за циганите мислех и тайно им завиждах. Тъгувах тайно по изгубената младост и нещата, които можех да направя и не направих. Мислех си за думите на един от най-добрите ми приятели, колко много ми завиждали всички за начина ми на живот. А те не знаят колко аз им завиждам. Колко искам вечер да се прибирам и на вратата да ме посрещат хората, който най-много обичам. Сутрин да се събуждам до жената, на която съм дал всичко безвъзвратно и безрезервно. Жената, която се грижи и възпитава децата ни, а освен всичко това обръща внимание и на мъжа, който се е превърнал в досадник, натрапващ мнението и идеите си.

Съвсем бях забравил за спътниците ми докато не усетих раздвижването. Погледнах към тях и в миг всичко ми просветна. Те бяха глухонеми. Доплака ми се. И аз не знам защо, но много ми се доплака. Гледах ги. Толкова млади, усмихнати ръкомахаха и съставяха думи и изречения на този странен език, неразбираем за мене. Езикът на глухонемите. Гледах ги, в тях имаше нещо, което ме натъжаваше, а те бяха щастливи. Колко бих искал да имам вълшебна пръчица и с един замах за премахна недъга. Гледах ги, и те се гледаха. Погледите им се преплитаха, потъваха един в друг и ставаха пепел. Държаха се за ръце. Отново ги гледах. Очите на момчето ме изумяваха, в тях се четеше всичко:

"Обичам те, мила, обичам те с всичката сила на сетивата си, до болка изострени от недъга. Обичам те, и макар да знам, че не мога нито да го кажа, нито да ме чуеш, съм хиляди пъти по-щастлив, защото знам, че го чувстваш с всяка фибра на тялото си. Обичам да държа ръцете ти, да те галя, да усещам дъха ти пропиващ се в тялото ми, когато ме целуваш. Обичам да те обичам. Обичам да усещам присъствието ти, макар да не мога да чуя стъпките ти, когато приближаваш, да заспиваш на гърдите ми след като сме се чукали дълго и безпощадно. Донякъде ми е жал за нормалните хора. На нас много ни е взето, но и много ни е дадено. Мога да те почувствам милиарди пъти по-истинска, но не мога да чуя как казваш "обичам". И по-добре. Понякога думите нараняват. Понякога просто искам да те гледам и съм щастлив. Щастлив съм, че мога да се гмурна в очите ти и да плувам в океана на сърцето ти. Че ти си само моя и с никого другиго не те деля. Да усещам мириса ти, да вплитам ръце в дългите ти коси и да забравям всичко земно. Обичам те, възбудена преди оргазъм и след това, когато дълго си в света на илюзиите."

Влакът потегли със скърцане, той ме отвждаше към дома. Към най-истинското място във вселената и във сърцето ми. Място, наподвластно на времето и сезоните. Мястото, където съм роден, отраснал и където ще израснат и моите деца. Място, където за пръв път се влюбих, обичах, бях обичан и отхвърлян. Толкова е различен живота. Един път те омайва с прелестите си, след това те смачква и всичко това се повтаря ден след ден.

Отново погледнах спътниците ми: все така се държаха за ръце и се гледаха. Сякаш нямаше нужда да говорят, сякаш за тях свтът нямаше значене, с очите и ръцете си те казваха всичко. Взирах се в очите на момичето:

"Обичам те, мили, обичам те с всяка фибра на тялото си. Обичам те с цялата женска любов, на която съм способна. Когато заставам зад тебе в трудни моменти, когато плачеш. Обичам те, дори когато попивам кръвта ти след като си се бил заради мене, когато заспивам и когато се събуждам с тебе. Обичам те, когато искаш да съм твоята кучка докато ме чукаш, обичам те, когато свършваш в мене. Колко бих искала да мога да ти нашепвам нежни думи нощем, докато те прегръщам. Искам да остарея с тебе, да споделя горчивината и сладотта на годините. Искам да накажеш тялото ми с най-сладката болка. С най-ценното нещо... да родя детето ти.

Влакът продължаваше пътя си. Спраше от гара на гара и пак потегляше, както в живота. Съшността на всичко е човек да слезе на правилната гара. Да остане там завинаги и да бъде щастлив, утолявайки стремежите. Обуздавайки желанието за път и суета. Човек трябва да може във всеки един момент да се откаже от всичко, дори и от незаменимото чувство на славата, без да съжалява за това.

Огледах се около себе си. В купето имаше трима души. Две момчета и едно момиче. Те бяха млади и влюбени, а аз бях млад и нещастен. Те нямаха нищо и имаха всичко. Аз имах всичко и нямах нищо.

Копирано от: http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2844
Автор: fifcho

Все едно се раждам и умирам в един единствен миг

Понякога толкова ме боли, че отказвам да приема. Сърцето ми е като камък който тежи един тон. Задъхвам се все едно имам астма и не мога да си поема въздух. Сълзите сами бликват от очните орбити. Не мода да се спра. Имам пристъпи, емоциите идват и си отиват на вълни. Когато ми мине се чувствам празен, все едно не тежа нищо. Не знам къде съм и какво правя. Безразлично ми е. Все едно се раждам и умирам за един единствен миг.

П.С. Как да затвориш рана, която не кърви?

Converged Entertainment

Днес ми хрумна следната концепция - "Converged Entertainment". Тя вече е реализирана, просто термина ми дойде отнякъде. Идеята е проста. След като се правят филми на кило, с тонове специални ефекти, които все повече приличат на филмирани игри и комикси, защо да се извлечем колкото се може повече от идеята на конкретния филм и не предложим всякакъв тип "entertainment" на база тази идея. Явно има недостиг на идеи в днешно време (нови идеи). Та, гледам аз - вече има игра "Quantum of solace" - то филма още не е излязъл, а вече има игра. И се сетих, че дефакто покрай филмовата индустрия се развиха и TV сериалите, компютърните игри, анимациите и комиксите. And a hell lot more ... В бъдеще ще може да се гледа всякаква медия от всяко устройство, като предпочитания тип ще са мобилните такива, от вида който можеш да си сложиш в джоба и да отидеш на път. TO BE CONTINUED ...
Докато си правех кафе се замислих за следното:
Не просто да обичаш някой, а да имаш нужда от него тъй както имаш нужда от въздух и вода. При повечето хора последователността е следната - те първо обикват някой и после като свикнат с него, казват, че "са се привързали" и че изпитват нужда да са с него, имат нужда от него. Аз питам - защо да не е обратното - да имаш нужда от човек, повече отколкото от това да го обичаш. По-различни причини - не си го опознал достатъчно, за да кажеш че го обичаш (в истинския смисъл на думата), или каквато и да е друга(причина). Но нуждата да си край него, да попиваш аурата му, да го погледнеш в очите и да усетиш безвремието в тях - това не може да се замени. Но сърцето ми вече е загубено - някой го открадна, аз доброволно го предадох, без бой, без битка. И лошото е, че дори не си го искам обратно. Защото, не се чувствам у дома си вече. Няма значение мястото или хората около мен. Всички те се движат забързано, като сенки, а аз стоя на едно място. Имам чувството, че никой не може да ме разбере. Няма човек, който да може да почувства това което аз чувствам, на който да го предам без думи, само с чувства, само с присъствието си.

Forever today, forever monday ...

Още един понеделник. Забити в офиса на BT. Скука, скука, скука. От нямане какво да правя усещам че гледам хората около мен, тия странни "Инглишмен" и им се чудя. Толкова са различни. Индийците още повече (но те поне са по-рационални - по-близки са до нас от гледна точка на това, че колкото и да се преструват, че живеят лесно, им личи че се опитват да се интегрират в обществото, опитват се да оцелеят, докато англичаните - обратното, приемат всичко наготово, и за даденост).
Днеска спах малко - само 3 часа и въпреки това не съм уморен. Чувствам се странно олекнал и празен - не само отвън, но и отвътре. To be continued ...

Има човек, който ме разбира ...

Днес попаднах на един пост, който ми въздейства и то много. Беше го написала някаква жена, с ник Maggee и това което ме шокира е начина по който говореше за човека до себе си.

Друг много важен момент е интензитетът на любовта. Слагаме всички любови под един знаменател, а те далеч не са. Не мога да приравня първата си любов с последната си любов. Не зная как е при другите хора, но при мен всяка следваща любов е все по-пълноценна, на все по-високо ниво. Ако първия мъж, който съм обичала, съм обичала заради новото за мен чувство - да бъда обичана, нещо, което съм можела да изпитам с много други мъже, то мъжът, който обичам сега, е всичко онова, което дори в най-смелите си мечти не съм вярвала, че ще ми се случи - реализация на моя идеал в душевно, интелектуално и физическо отношение. Един партньор, който приблизително ни удовлетворява, може да бъде "прежален" и заменен с друг след време. Но има връзки, които са на различно ниво. Аз знаех, че ще го срещна 8 месеца по-рано. Запознахме се в интернет и аз се влюбих в него след 3-4 часа разговор, без да зная името му дори, без да го бях видяла. Душите ни се познаха. Пълно съответствие на интелектуално ниво. Пълно покриване на идеалите за физическа красота. Телепатична връзка.Такава връзка не може да се замени с друга. И няма понятие човешка любов - любовта е божествена. Когато човек изпита това, което аз изпитах, усеща божественото с цялото си същество - любовта между хората идва от Бог и има цел да ни върне към Бог. Точно в тези моменти човек усеща единението си с цялата Вселена - когато душите се срещат. Сред моите познати няма човек, на който да се е случвала такава любов - със сигурност е нещо рядко, Божи дар е. Имала съм достатъчно много и сериозни, продължителни връзки - и бурни, и хармонични, и романтични, и страстни, и не мога да приравня тази моя любов с нито една от другите, въпреки че по своему те се били силни. И когато човек загуби такава любов, вярвай ми - доста труд коства на нашите ангели-пазители, за да ни задържат в живота. Защото тук загубата не се отнася до друг човек, а до част от самия теб - част от душата ти остава при другия и част от неговата - при теб. Такава връзка не може да бъде прекъсната.

На фона на тези усещания, физиологичните субстрати на мозъчната дейност мен като лекар спряха да ме вълнуват. Изпитах много неща, които науката не може да обясни, така че спрях да търся отговори там. Любовта е много повече от физиология. Ако ти приравняваш любовта със зависимост и загубата й отдаваш на абстиненция, мога само да не се съглася с теб. Както вече казах, за мен всяка любов е божествена - тя идва, случва се, свързва ни с коренно противоположни хора, въвежда ни в невероятни ситуации, кара ни да положим всякакви усилия и да изтърпим всякаква болка в нейно име - просто любовта е начина, по който Бог ни направлява. Любовта е единственото чувство, което може да пречупи егото ни и още повече - да ни накара доброволно да се откажем от него. Любовта, независимо от възрастта ни, ни кара да се чувстаме винаги така, както сме се чувствали при първото ни влюбване в 4 клас - малки, беззащитни, несигурни, като не ни оставя друг избор, освен да се преборим със страховете и комплексите си и да вървим по единствения възможен път - към любимия човек, жертвайки всичко останало. Да се отворим към него с ясното съзнание, че този човек може да ни нарани, да ни направи на пух и прах. Да се открием напълно. И който не е обичал така, значи просто още не е обичал.

Аз също имам такава връзка (казвам имам, защото все още дишам и не мога да приема че всичко е свършило), и факта че има и други хора които са намерили своите половинки може само да ме радва. Аз изгубих моята. Може би не се борих достатъчно, може би не направих всичко по силите си. Не знам. Може би, по-малко от всичко. Истината е, че бих направил всичко, само да знам че има смисъл. Как да обясниш на някой колко много го обичаш, след като думите само засядат в гърлото ти и усещаш че не могат да предадат и една десета от чувствата в теб. Истината е, че не знам как да се боря, знам само че не ме бива по приказките и никога не ме е бивало. Знам само, че мога да погледна живота си напред, като на филмова лента, тъй както някои хора могат да го погледнат назад и единственото, за което мисля е, че ако имам следващ живот, то искам той вече да е почнал. Искам да доживея сегашния, колкото се може по-бързо, защото нищо вече няма смисъл. Опитвам се да намеря. Наистина се опитвам. Но, усещам че това е загубена кауза. Аз оптимистът, човекът, който твърдеше че "Животът се живее, заради самото живеене", сега стои и чака да започне нова игра (of live), ако такава има де.
П.С. Очаква се продължение ...

Survival of thе fittest

Поредния скучен ден. С колегата Пламен бяхме заточени на острова на Затъпяването, когато всички евреи избягаха да празнуват някакъв свой празник. Точно това коментирахме с него - те като имат празници, никога не празнуват само един ден, винаги са по няколко дни. Няма фитнес в хотела, няма какво да се прави, освен да се ходи в TESCO-то наблизо и да се пазарува. Вчера си купих някакво смотано шушляково яке за 15P. Изобщо не ми харесва и не знам защо го взех. Може би от скука. Както и да е, единствените неща които могат да се правят тука, докато не си на работа са - ядене, пазарене и спане.
P.S. Единствената ми радост е новозаформилата се идея да пестим от всичко което си взимаме за ядене - гледаме да вземем от възможно най-евтиното, "за да не се набутаме". Докато колегата гледа сериозно на тези неща и го е взел като фикс идея, на мен ми е просто забавно да участвам. Понякога ми е забавно да гледам учудения му поглед като награбя 3-4 сока, стек бири и цяла торба чипс, като нещо за хапване за след вечеря. Правим дюнери с него и ходим на работа със сандвичи. Храната тук е ужасна. Пък и нашите сандвичи не са топкова зле. Поне това че правим нещо, опитвайки се да спестим от командировъчни, малко ни раздвижва мозъка. Иначе ще затъпеем.