Глухонемите

Беше петък. Денят, в който си ходех на Бойчиновци - най-красивото място в целия свят. Пристигнах с час по-рано на гарата. Беше адска жега. Взех си билет и се помотах из прохладните подлези на централна гара. Подтискаше ме забързаността на големия град, отвращаваха ме амбициите, жаждата за власт и стъпкването на най крехките човешки чувства. Реших да седна във влака, хем място да си пазя, хем си бях взел за четене. В купето беше още по-топло, но за мене нямаше значение. Имах вода, хубава книга и път. Замислих се за момент, колко красив е северозапада, колко истински, девствен и неразбран. Колко са красиви жените там. Нежни ефимерни създания, поклащащи бедра в нежен ритъм, чакащи мигът, в който ще дарят с радост живот и този живот ще ги дари с радост, а радостта ще застигне трети само с едно единствено и значимо нещо, най-значимото, което жената може да каже на мъжа, а именно: “Ще ставаш баща!”

Загледах се в хората. Толкова различни и толкова еднакви. Забързани, угрижени, всеки, тръпнещ в очакване на неизвестното. Мислите ми бяха прекъснати от отварянето на вратата на купето. Рамката изпълваше симпатичен младеж, а до него стоеше още по-симаптично момиче. Изпъна двата си пръста нагоре и ме погледна въпросително.

- Разбира се, че има места - отговорих аз и направих подканящ жест. Младежът помогна на момичето за багажа, остави и своя и се настаниха през една седалка от мене. Те просто седяха и се гледаха. Не им обръщах внимание вече. Отново се потопих в мисли. Мислех за сестра ми, която не съм виждал повече от година, мислех за една жена, която някога обичах, за циганите мислех и тайно им завиждах. Тъгувах тайно по изгубената младост и нещата, които можех да направя и не направих. Мислех си за думите на един от най-добрите ми приятели, колко много ми завиждали всички за начина ми на живот. А те не знаят колко аз им завиждам. Колко искам вечер да се прибирам и на вратата да ме посрещат хората, който най-много обичам. Сутрин да се събуждам до жената, на която съм дал всичко безвъзвратно и безрезервно. Жената, която се грижи и възпитава децата ни, а освен всичко това обръща внимание и на мъжа, който се е превърнал в досадник, натрапващ мнението и идеите си.

Съвсем бях забравил за спътниците ми докато не усетих раздвижването. Погледнах към тях и в миг всичко ми просветна. Те бяха глухонеми. Доплака ми се. И аз не знам защо, но много ми се доплака. Гледах ги. Толкова млади, усмихнати ръкомахаха и съставяха думи и изречения на този странен език, неразбираем за мене. Езикът на глухонемите. Гледах ги, в тях имаше нещо, което ме натъжаваше, а те бяха щастливи. Колко бих искал да имам вълшебна пръчица и с един замах за премахна недъга. Гледах ги, и те се гледаха. Погледите им се преплитаха, потъваха един в друг и ставаха пепел. Държаха се за ръце. Отново ги гледах. Очите на момчето ме изумяваха, в тях се четеше всичко:

"Обичам те, мила, обичам те с всичката сила на сетивата си, до болка изострени от недъга. Обичам те, и макар да знам, че не мога нито да го кажа, нито да ме чуеш, съм хиляди пъти по-щастлив, защото знам, че го чувстваш с всяка фибра на тялото си. Обичам да държа ръцете ти, да те галя, да усещам дъха ти пропиващ се в тялото ми, когато ме целуваш. Обичам да те обичам. Обичам да усещам присъствието ти, макар да не мога да чуя стъпките ти, когато приближаваш, да заспиваш на гърдите ми след като сме се чукали дълго и безпощадно. Донякъде ми е жал за нормалните хора. На нас много ни е взето, но и много ни е дадено. Мога да те почувствам милиарди пъти по-истинска, но не мога да чуя как казваш "обичам". И по-добре. Понякога думите нараняват. Понякога просто искам да те гледам и съм щастлив. Щастлив съм, че мога да се гмурна в очите ти и да плувам в океана на сърцето ти. Че ти си само моя и с никого другиго не те деля. Да усещам мириса ти, да вплитам ръце в дългите ти коси и да забравям всичко земно. Обичам те, възбудена преди оргазъм и след това, когато дълго си в света на илюзиите."

Влакът потегли със скърцане, той ме отвждаше към дома. Към най-истинското място във вселената и във сърцето ми. Място, наподвластно на времето и сезоните. Мястото, където съм роден, отраснал и където ще израснат и моите деца. Място, където за пръв път се влюбих, обичах, бях обичан и отхвърлян. Толкова е различен живота. Един път те омайва с прелестите си, след това те смачква и всичко това се повтаря ден след ден.

Отново погледнах спътниците ми: все така се държаха за ръце и се гледаха. Сякаш нямаше нужда да говорят, сякаш за тях свтът нямаше значене, с очите и ръцете си те казваха всичко. Взирах се в очите на момичето:

"Обичам те, мили, обичам те с всяка фибра на тялото си. Обичам те с цялата женска любов, на която съм способна. Когато заставам зад тебе в трудни моменти, когато плачеш. Обичам те, дори когато попивам кръвта ти след като си се бил заради мене, когато заспивам и когато се събуждам с тебе. Обичам те, когато искаш да съм твоята кучка докато ме чукаш, обичам те, когато свършваш в мене. Колко бих искала да мога да ти нашепвам нежни думи нощем, докато те прегръщам. Искам да остарея с тебе, да споделя горчивината и сладотта на годините. Искам да накажеш тялото ми с най-сладката болка. С най-ценното нещо... да родя детето ти.

Влакът продължаваше пътя си. Спраше от гара на гара и пак потегляше, както в живота. Съшността на всичко е човек да слезе на правилната гара. Да остане там завинаги и да бъде щастлив, утолявайки стремежите. Обуздавайки желанието за път и суета. Човек трябва да може във всеки един момент да се откаже от всичко, дори и от незаменимото чувство на славата, без да съжалява за това.

Огледах се около себе си. В купето имаше трима души. Две момчета и едно момиче. Те бяха млади и влюбени, а аз бях млад и нещастен. Те нямаха нищо и имаха всичко. Аз имах всичко и нямах нищо.

Копирано от: http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2844
Автор: fifcho