Пламъците на огъня караха сенките да се гонят безспир по стените на стаята. Камината дъхаше топлина. Лежахме голи както първия път, като всеки следващ път и сегашния последен. Аз вече никога няма да те имам ефемерно създание. Прекрачвайки прага ще си отидеш завинаги
Ще те милвам само в спомените си избледнели в тъгата на забравата. Прдставих си как си тръгваш, как с тебе си отива всичко което имам – мечти и надежди, илюзорно пропити в съзнанието - опустошаващо силни.И колко далече, и колко близо е утрото.Тогава ще сме различни, нереални, но сега си тук, и не искам да мисля за утре.
В далечината простена свирка на локомотив. Някой бърза за някъде и копнее зората.
Гледаш ме. Чудиш се как си издържала с мене тези години. Но сега е крй. Сега всичко изживяно потъва в безбрежие и съм слаб и безсилен пред болката. Спомням си като малък потапях пръст в чашата с ракия на дядо и след това дълго смучех пръста си неразбиращ сладостта на алкохола.И сега искам да се потопя в теб и така да умра опианен от красотата с която природата те е дарила. Неземна, ти си цялото ми богатство което изгубих сякаш хазартно. С лека ръка разпилявах съдбата си и сред океана от думи не намерих тези с които да те запазя за мене. Боже колко те обичам. Ще разбереш ли някога какво си била ти за мене. Дано никога не узнаеш.Жаравата догаряше, разпалих я с надеждата, че пламъкът ще забави утрото.
Ти спеше. Всяка форма и извивка на тялото до болка познати разпалваха мъжа в мене. Не исках да те будя. .Сега си в друг свят предусещайки бъдещето. Колко искам да сме завинаги тук, далече от хората и подтискащата действителност. Само ти и аз както някога. Както в първия миг когато те срещнах, както първия път в който ти казах обичам. Утре ще си далеч, а всъщост ще си толкова блозо. Няма да ни разделя разстоянието на километрите, а на времето. Утре се омъжваш за друг. Това е последната нощ в която те имам. Само още няколко часа. Само няколко трепета още и всичко ще утихне. Споминх си отминалите години. Срещите ни в тъмните нощи. Близостта ти когато не можех да заспя от страх да не те загубя. Раздялата е необратим процес.
Ти спеше. За теб вече няма значение.
fifcho
http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2854
Posts
2 comments:
Малките хапки които засяд...
Виждам как умората и уплахата които току що шушукаха ехидно, сочейки ме с пръст, сиво потъват в тълпата от шумни карнавални усещания, които разбуждам, докато посягам, режа или галя въздуха, или го мачкам в шепи, докато се смея или цупя и присъствието ми изпълва, и се провира в празнотите.
Трептят думите ти докато ми разказваш за футболистите, ръгбистите и някакъв американски футбол и с тях ръцете ти, пръстите ти напрегнато шарят, опипват невидимо, а ти опитваш да жестикулираш категорично, редиш мисли лесно без смисъл, а и каквото да кажеш ще е вярно, защото не те слушам и не се интересувам по дяволите за какво говориш и ти знаеш, че е така и трудно балансираш, залюлян в ритъма на галещото спокойствие с което не те чувам.
Прескачат картини навън, но не могат да ни задържат, и такива които нахлуват и се опитват да ни напъхат, трудно се побират и ги пъдим.
Пламвам и от ударната вълна ти ставаш комично сериозен и сам не се слушаш вече какви ги говориш, защото чак толкова сериозни речи въобще не ти се чуват.
Идеално те разбирам. Това са моментите на интимна близост, когато думите са само музикален фон, който никой не слуша истински. Присъствието на другия е това, което ни прави щастливи. Можем да го гледаме цяла нощ и да не се уморим.
Post a Comment