Into the void

Днес изпитах желание да се самоубия. Беше по-скоро първичен инстинкт, желание да избягам, а това си остава най-сигурния начин. Когато не можеш да се изправиш срещу проблемите си, или когато се изправиш но не можеш да ги решиш, или когато ти се иска да потънеш в земята от срам, когато разбираш че си сгрешил и си направил нещо лошо, което не може да се поправи, понякога ти идват подобни мисли. Разбира се, аз съм твърде страхлив за да направя какъвто и да е опит, но мисълта да го направя ми се стори удобна и на място. Понякога изпадам в "черната дупка на депресията", току-що измислен от мене термин - обвинявам се за неща, за които по принцип не съм виновен, жалък опит за симулация на чувства. Чувствам се гадно - да, но това е само временно чувство, като вълничките по повърхността на вода. Както те утихват, а отдолу остава спокойно, така се чувствам и аз. Каквото и чувство да изпитам, все едно то е повърхностно, отдолу си оставам същия, непроменен. Колкото и тъжен да бъда, усещам, че на истинското Аз е весело, радвам се на живота, на дребните неща, искам да тичам, да бягам, да се смея и да ходя на нови места. Но това май не е нормално. Къде останаха хората около мен, изглежда че мога да живея и без тях, нямам нужда от едни и същи хора с които да общувам, за да не се чувствам самотен и изолиран. Точно тук е проблема, аз искам да съм като другите - да имам верни приятели, родители с които да се карам и сдобрявам, приятелка, която да обичам повече от всичко, повече от себе си, да имам социална среда в която да вирея дето се казва. Но чувствам че нямам истинска нужда от тези неща. Чувствам, че където и да отида, мога да намеря приятели, стига да се усмихвам достатъчно широко в отговор и да отвръщам подобаващо когато не се отнасят с мен добре, за да спечеля уважение. Чувствам се без дом, чувствам се без почва под краката си, чувствам се че плувам, докато живея, не мога да се хвана здраво за нищо, да го стисна и да кажа - ето, не мога да живея без това нещо. Затова и понакога усещам че живея по течението, живота ме влачи, и не виждам смисъл от нищо. Ето защо, въпреки че не съм човек, на който често му влизат самоубийствени мисли в главата, реших да напиша в търсачката днес "различни начини да се самоубиеш". Не за друго, но просто ми беше интересно, пък и винаги обичам да науча нещо ново. Ето на какво попаднах - откъс от мемоарите на Сидни Шелдън - най-продавания автор, въпреки че не бях чувал за него, предполагам, защото е писал преди моето време.

Объркан и изгубен

На седемнайсетгодишна възраст работех като разносвач в дрогерията на Афремов в Чикаго, идеална работа, защото можех да открадна достатъчно хапчета за сън, за да се самоубия. Не бях сигурен точно колко ще ми трябват, затова произволно се спрях на двайсет и внимавах да скривам в джоба си само по две-три, за да не събудя подозренията на нашия аптекар. Бях чел, че уиски със сънотворни хапчета е убийствена комбинация, и възнамерявах да ги смеся, за да съм сигурен, че ще умра.
Беше събота - която и чаках. Родителите ми щяха да отсъстват през уикенда и брат ми Ричард гостуваше на свой приятел. Апартаментът ни щеше да опустее и никой нямаше да попречи на плана ми.
В шест часа аптекарят извика:
- Приключваме!
Нямаше си и представа колко е прав. Бе настъпил моментът да сложа край на всички злини в живота си. Знаех, че не само аз имам проблеми. Това се отнасяше за цялата страна.
Беше 1934 година и Америка преживяваше жестока криза. Преди пет години стоковата борса се бе сринала и бяха фалирали хиляди банки. Навсякъде банкрутираха фирми. Над тринайсет милиона души бяха изгубили работата си и бяха отчаяни. Надниците бяха паднали чак до пет цента на час. Из страната бродеха милиони скитници, сред които двеста хиляди деца. Намирахме се в лапите на катастрофална депресия. Бивши милионери се самоубиваха, директори на компании продаваха ябълки по улиците.
Най-популярната песен беше "Мрачната неделя". Още помня няколко стиха от нея:

Мрачна неделя,
тежка неделя,
днес със сърцето ми
ще я свършим.

Светът тънеше в мрак и идеално отговаряше на настроението ми. Бях стигнал до дъното на отчаянието. Не виждах смисъл за съществувание. Чувствах се объркан, изгубен. Бях нещастен и мъчително копнеех за нещо, което не можех да определя и да назова.
Живеехме край Мичиганското езеро, само на няколко преки от брега, и една вечер отидох там в опит да се успокоя. Беше ветровито, облаци покриваха небето.
Вдигнах очи и казах:
- Ако има Бог, покажи ми се.
И докато се взирах в небето, облаците се сляха и образуваха грамадно лице. Внезапно блесна светкавица, която даде на лицето пламтящи очи. Паникьосах се и тичах чак до вкъщи.
Живеехме в апартаментче на третия етаж в Роджърс Парк. Великият шоумен Майк Тод казва, че често се е разорявал, но никога не се е чувствал беден. Аз обаче постоянно се чувствах беден, защото живеехме в унизителна смазваща бедност и през ледената зима трябваше да изключваме радиаторите, за да пестим пари, да гасим лампите, когато не ги използваме. Изцеждахме и последните капки кетчуп от шишето и изстисквахме пастата за зъби докрай. Ала скоро щях да се отърва от всичко това.
Когато се прибрах в мрачното ни жилище, нямаше никого. Родителите ми вече бяха заминали за уикенда и брат ми беше излязъл. Нямаше кой да ми попречи да изпълня намеренията си.
Влязох в малката спалня, която си деляхме с Ричард, и внимателно извадих пликчето със сънотворни хапчета, което бях скрил под скрина. После отидох в кухнята, свалих бутилката бърбън от лавицата, където я държеше баща ми, и я занесох в спалнята. Погледнах таблетките и бърбъна и се зачудих за колко време ще подействат. Налях малко уиски в една чаша и я вдигнах към устните си. Не исках да мисля за това, което правя. Изпих глътка уиски и острият му вкус ме задави. Загребах шепа хапчета и понечих да ги лапна, но изведнъж чух глас:
- Какво правиш?
Рязко се обърнах, разлях бърбъна и изпуснах няколко хапчета на пода.
На прага на спалнята стоеше баща ми. Пристъпи към мен.
- Не знаех, че пиеш.
Погледнах го смаяно.
- Аз... мислех, че сте заминали.
- Забравих нещо. Пак те питам: какво правиш? - Баща ми взе чашата от ръката ми.
Главата ми се завъртя.
- Нищо... Нищо...
Той се мръщеше.
- Това не е в твоя стил, Сидни. Какво има? - Тогава забеляза сънотворните. - Господи! Какво е това?
Не ми хрумна правдоподобна лъжа.
- Сънотворни хапчета - отвърнах предизвикателно.
- Защо са ти?
- Искам да... искам да се самоубия.
Последва мълчание.
- Нямах представа, че си толкова нещастен - накрая рече баща ми.
- Не можеш да ме спреш, защото ако сега го сториш, ще го направя утре.
Той стоеше пред мен и ме гледаше.
- Животът ти си е твой. Прави с него каквото пожелаеш. - После се поколеба. - Ако не бързаш много, хайде да излезем да се поразходим.
Знаех точно какво си мисли. Баща ми беше търговец. Щеше да се опита да ме разубеди, ала нямаше да успее. Знаех как ще постъпя.
- Добре - съгласих се.
- Облечи си палтото. Иначе ще настинеш.
Иронията на думите му ме накара да се усмихна.
След минута двамата с баща ми крачехме по брулените от вятъра улици. Нямаше други пешеходци - беше под нулата.
- Кажи ми, синко - след дълго мълчание каза той. - Защо искаш да се самоубиеш?
Откъде да започна? Как можех да му обясня колко самотен се чувствам, в каква безизходица се намирам? Отчаяно копнеех за нещо - нещо, което дори не можех да назова. Исках да имам прекрасно бъдеще, а такова нямаше. Бленувах за бляскави успехи, ала си оставах обикновен доставчик в дрогерия.
Мечтаех да следвам, но нямахме пари за колеж. Исках да стана писател. Бях написал десетина разказа и ги бях пратил в "Стори Магазин" и "Сатърди Ивнинг Поуст", след което бях получил напечатани на пишеща машина откази. Накрая бях решил, че не мога да прекарам остатъка от живота си в тази задушаваща мизерия.